-Ама временце, а? Ще каже човек, че е есен, а не средата на лятото.
Мълчаливо кимвам. Под сайванта е полумрачно, пещта е затворена, само през пролуките на печката проблясват червеникави светлинки – по наковалнята, инструментите и лицата ни.
Стамат Георгиев или бай Стамо, е ковач в една забутана родопска махаличка от 5-6 къщи. Клепе балтии и мотики, вие подкови, чат-пат подковава някое добиче или ще изкове клинци и скоби, от ония огромните, главчестите, с които все още закрепват мертеците и гредите на тукашните къщи. Запознахме се с него под един клонест бук преди две години, дето го беше застигнал пороят, докато се прибирал от магазина(на 20км), а мен - докато джапах по калните пътеки към Девин.Под бука се разприказвахме, той изваде павурче сливовица,аз измъкнах парче суджук и шишенце двойно печена гроздова, дето ми беше дал един златоградчанин и захванахме да чакаме да спре дъжда. От дума на думаме покани на гости, че като поляк(така вика на нас,дето живеем на север от Пещера), ще взема да се затрия някъде в тоя дъжд.
-Хайде, чоджум, слагай масата, аз сега ще метна две-три пържоли и ще изкарам ичкията.
Докато застилам старата борова маса от нерендосани дъски със захабената мушама и подреждам глинените панички със сол, червен пипер и режа масленистото сирене, той начуква четири парчета овчо месо, изрива малко жар и ги мята направо върху нея. В ковачницата насхлува миризмата на печено, лук и мастика.
-Сядай да хапнем, каквото Бог дал.
-И баба Севда – подкачам го за мастиката и сиренето.
-И баба ти Севда – усмихва се криво той. В очите му проблясва мрачна искрица, а четинестите му бузи се отпускат. - Стара севда ми е тя.
-Я разкажи, байно...
-После, давай да ядем. На гладно сърце е тежка тая...
Известно време ядем мълчаливо, по покрива тропа дъжда, а в комина по вълчи извива изрядко вятърът. С няколко сити уригвания слагаме край на простичкия обед, той вади старата си окадена дрянова чибучка, аз паля ръчно свита цигара, натъпкана с домашен тютюн. В магазина(тоя, дето е на 20км) цигари не продават.
-Едно време бях луд по баба ти Севда. Ама луд-полудял – нарушава тишината бай Стамо. - Така започва тая... А как ще завърши...кой знае. Като станех, тя ми светеше пред очите, вместо слънцето. Като легнех на къра – от звездите ме гледаха нейните очи. Като пиян ходех, като последък бях – все по нея. За кашмер на хората станах. А и тя не ме искаше. Закачаше се с мен, подиграваше ме, а на сърцето ми камък, като оня на старата караджейка долу – голям и тежък. А под камъка змия – гризе ми сърцето и с отрова го залива....“
Тук вратата се отвори и влезе дядо Гочо – комшията на бай Стамат. Миналата година на ръце го носихме до горското, като си беше съсякъл крака с манарчето. Закърпихме го тогава с ветеринаря криво-ляво, сега леко куца. И като чуе, че съм тука, минава да ме благослови:“Жив и здрав да си, ти ми спаси кракчето“.
Дядо Гочо е дребен старец, жилав, с лъскави миши очички зад очила с дебели стъкла. Но още се държи, крета по баирите, събира гъби и билки.
-Абе младежи, дайте един тютюн да изпия, че ми изгоре душицата за папироска и човешка дума!
Стамат му подава пунгията с тютюна и парче вестник. Свива огромна цигара, пали я с въгленче.
-Разказвах му за Севда – кимва неопределено с глава бай Стамо.
-А, че какво за разказване, излъга те тя, и уроспетина излезе – процежда през мустака си Гочо.
-Е, де! - сви рунтавите си вежди бай Стамат.
-Какво?! Не избяга ли заради нея по градовете? Не заряза ли на майка си и на баща си гробето да буренясват?! - укоризнено се озъби Гочо. - А тя през това време се галеше с тоя и оня, горските джандари вървище бяха изтъпкали до портика й, ама хак й е, яловица остана.
-Така е. Заради нея избягах. И ковач заради нея станах. Щото като дадеш любовта си на желязото, то я запазва. Няма да я хвърли. Но и заради нея се върнах.
Продължихме да пушим в тягостно мълчание. Вятърът изви като оплаквачка, блъсна портичката в дувара и раздруса кичестата слива в дворчето. Изведнъж бай Стамат скочи
-Тасьо, домъкни кюмюр! Гочо,хващай се за духалото.-
Ама що бре, Стамате? - дядо Гочо примигна зад дебелите си стъкла.
-Нож ще правим! Като волски гръб широк и като свекървин език остър. На Танас ще го наречем в подарък, да помни.
-Какво да помня бе, бай Стамате? - помислих, че мастиката му е дошла в повече.
-Да помниш, че езикът на мъжа е като ножа – трябва да излиза от канията само да върши работа, а не за играчка. Щото е остър и може да се порежеш.
-Бай Стамате – престраших се аз – а как ви свършва историята с баба Севда?
-Как свършва ли? - той ме погледна, в очите му пламъците на пещта горяха буйно – Свърша с това, че истинският мъж, истинският човек обича само веднъж и истинско. Другото е фалшива обич, за фалшиви хора.
Чак сега чух видеото дето си закачил. Пълна трагедия! И си мисля щом сега докато се кефиш на тия балканджи, пишеш така, как ли ще пишеш когато ти се наместят критериите за хубава музика.
;)
Разпознавам в тебе част от мойта някогашна наивност. Ще ми е интересно да чета.
Надявам се да не съм те засегнал. Често ми се случва да ме разбират погрешно. Пийс!
