Очите са огледалото на душата. Така твърдят поетите, философите и всички останали празнодумци и празноделци. А знаете ли кое е огледалото на Човека? Бръчките по лицето му.
Жега. Голо поле, сред полето стърчи стар орех с разкривен дънер и рошава шума. Под сянката пладнува стадо, а пастирът, подпрял гръб на ореха обядва и лениво говори на рошавите кучета, дишащи тежко с изплезени езици.
Погледни очите му – те са кафяви, като ланска орехова шума. Ясни са като детски очи. А сега виж лицето му, червеникаво-кафяво, като изпечена тухла. Вятър го е жулил, но не го е съжулил, а само го е ограпавил, като базалт. Дъжд, градушка и сняг са го мокрили, удряли и смразявали, оставяйки по него дупчици и браздулици като по изровен планински склон. Жарило го е слънцето, та го е напукало като разтрескана от суша лудогорска пръст, пресъхнала от жажда.
По челото му ядовете са изровили своите каньони, образували се от сърдитото чупене на косматите му вежди. Виж мрежата от бръчици около очите му – свивал е клепачи, заслонил с ръка челото си, когато е оглеждал къра за някоя загубена овца, примижавал е от удоволствие в кръчмата, докато е люскал ракийката. Тия бръчици са и лъчите на грейналите в очите му слънца, когато е носил на ръце първата си рожба и първото родило се агне. Вгледай се в бузите му, обрасли със сивкава четина, приличаща на сухоребрията по Балкана, обрасли в четина от проскубани храсталаци. Неволите са ги изваяли такива остри, когато напаст му е тръшкала стоката, а той е могъл само да стиска зъби, по мъжки.
Виж и бръчките около устата му, завесени от оцапаните в жълто(пуши много) мустаци. Таят се в тия криволици горчилката от несгодите, от теглото, от мъката по споминалата се бабичка, от обидата, че децата са го зарязали; цялата тая горчилка, вместо да превие плещите му, само е издърпала ъгълчетата на устата му надолу и ги е надълбала като ронлив камък.
А ето там, до кръстопътя, седнала на столче и подпряла треперещите си ръце на тояжка, една бабичка продава домати, едри и червени, от нейната малка градинка. Само като погледнеш хилядите бръчки около дълбоко хлътналите в черепа очи, разбираш, че тук животът не е галил с писец, а е дялал с тесла радости и скърби, мъка и щастие, сватби и погребения. Виж треперещите и, набръчкани и напукани ръце – с тях тя е копала по нивите, месила е хляб и деца е люляла. А като дошло лошото, е измила и приготвила за оня свят и мъжа си.
По лицата на тези хора си личи животът им. А по бръчките на лицата им можеш да прочетеш как е минал той. В тези лица няма да откриеш силикон, липосукция и изкуствени хора. Това са истинските лица, на истински хора, живели живот.
Истински.
Заб.: Разказът е стар, сега го преработих и разширих, след един скорошен разговор с Мила Андонова, за което и благодаря :)
