Постинг
16.08.2010 17:52 -
Докосване до тишината
Посвещава се на Валя
Сигурно мнозина знаят тоя виц:“В бутилка в океана е намерено писмо: намирам се на самотен остров. Тук няма задръствания, политици и мръсен въздух. Пукнете се от яд!“ Та и аз така – на островче, пусто и безлюдно, захвърлено в родопските чамови кории, близо до едно село в община Батак.
Островчето е една стара къшла, известна сред местните като „Мемедовата сая“. Стара, порутена къшла, на 5мин от изворчето, наречено като стотици други изворчета в Родопите - „Студенец“. Изворчето е типично родопско изворче – забита в склона, издълбана греда, подпряна на два камъка, обвити в мъх и зеленясала от водата. Около него има малка кръгла полянка, по която понякога идват да ровят диви прасета. Водата ромоли зиме и лете, и може да се ползва като хладилник.
От полянката започва пътечка, която се вре между коприва и диви малини, за да стигне до къшлата. Самата къшла се състои от една стая и навес.Някога е имало и дървена ограда, но сега стърчат само няколко криви кола. Под навеса, където някога са нощували овцете и козите на Мемед, сега има само малко натрупани пънове и чилия за огъня. В прахоляка понякога се къпят горските крилати обитатели.
В одаята пък има само едно огнище, грубо иззидано от камъни и глина. Срещу огнището е одърът, скован от борови дъски, отдавна потъмнели и надупчени от мушликата. Одърът редовно се застила с папрат и сено – по неписаното правило на горските самотници. Я горските ще го застелят, я някой овчар, я някой скитник като мен. На пезулчето в стената винаги има парче вестник и кутийка кибрит. Моралът задължава – оставяй всичко, както си го намерил. Има и малка метличка от брестина в ъгъла зад вратата – за помитане на пода от отъпкана пръст. Стените са грубо измазани и отдавна пожълтели и опушени, а почернелите греди с незнаен брой години вече се огъват под тежестта на плочестия покрив. По плочите расте мъх и трева, а до килналия се комин – малко дръвче. Вратата също е дървена, с изметнати панти, ръждиви и жалостиво скърцащи. Брава няма – вместо нея дупка, през която минава сезалено въженце, вързано за мандалото, също дървено и вехто.
Бягал съм много пъти от света в пустинята на „Мемедова сая“. През пролетта съм слушал токуването на глухарите и песните на славеите. През лятото със събирачите на смола сме вечеряли корав хляб, намазан с жълто домашно масло и поръсен с дива мащерка, и сме гледали как Колата прекосява небето нощем, край огъня пред къшлата, налягали на дъхавата детелина. Есен, газейки пожълтелите папрати съм слушал брехтенето на елените и трясъка от сблъсъка на рогата им. Зиме с горските сме разнасяли на гръб сено, захранка и каменна сол по хранилките, озъртали сме се за вълчи следи и сме се връщали между тия четири стени - с мазоли по раменете, почервенели носове и заскрежени бради и вежди...
За съжаление, има и свине. На два крака, с човешки облик, но свине. Една такава свиня беше откъснала и смачкала вятърната камбана, направена от консервна кутия и пирон, за заблудилите се в гората. Други свине потрошиха одъра и надраскаха стените с гадости. Но най-голямата свинщина беше унищожаването на изворчето. Дотогава тишината на Мемедовата сая беше мека, нежна и успокояваща. След това стана стряскаща и плашеща, като тишината в гробница. Поправихме изворчето, разбира се. Но оттогава някак си никой не се отбива натам. А аз спрях да разказвам за моите самотни острови, където бягам от света. Защото чуждото докосване ги прави други. И тишината там вече стряска.
за съжаление неизбежно е иначе красивата България да бъде безвъзвратно осрана от собствения си лумпенизиран народ.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 135
