Една почивка

Част I

Бягство от цивилизацията

              „Тераното“ ни оставя на поляната.С отдалечаването му се отдалечава и ежедневната, сива и смърдяща на бензин цивилизация. Наоколо е пусто, само облаци се гонят над буруните, боровете свистят и из току-що измачканата трева църкат скакалци. Поемам си дълбоко от смолистия, роден въздух. Родопа, Родопсис, Доспат яйла - няма значение от името, планината си ми е родна. Малко по-надолу се плацика водата на язовира, а ние вече успяваме да недоволстваме един от друг - не на това място, а на другото, не тая палатка, другата, що да е до кенефите, ми ако сутринта няма сянка....И тъй нататък.

              През последния ден, докато сменяме колите и обикаляме из Батак, ще повтарям непрекъснато на Теди, че това не е София, това са Родопите, хората за никъде не бързат, те са такива, каквито ги е направила планината - меки, спокойни, с очи, ясни като небето над Перелик и Модър, с ромолящ смях, като чешма, направена за хаир.Защото това са Родопите.Но всичко това ще се случи чак на последния ден, а сега сме още в началото, дори фестът не е започнал.

              Изпъваме палатките около огнището, бъбрем, все още има малко недоверие - с Мишо и Кеми се виждам за пръв път, трудно ми е да се отпусна, а и на тях май им е същото. С Теди се знаем отдавна, с Меги вече сме се засичали веднъж, пък и имам известна представа що за язруд е. И така, докато се шматкаме, изведнъж настава вечер, измъкваме каквото сме приготвили за вечеря и женорята се залавят да готвят. Ние с Мишо помагаме за туй-онуй, но основно, като че ли надигаме бирените бутилки. Хапваме и натискаме по-сериозно алкохола. Чудно как от чистия въздух и природата му се отваря на човек апетита...и жаждата. По някое време Меги подхвърля идеята да се окъпем в язовира. Нищо, че е единайсет вечерта. Нищо, че и времето не е особно топло. Приемам единствено аз. Другите мрънкат, но ние се запътваме към брега на язовира. Подминаваме още някакви палатки и се пъхваме между боровете, растящи досами водата. Меги е само по прашки, аз скачам по боксерки - забравих си банския, но какво от това? Водата, учудващо, не е особено студена - някъде около 10-15 градуса. Плацикаме се около половин час и се измъкваме на брега, леко треперейки, но трезви и изкъпани. На обратния път срещаме Мишо и Теди - притеснили се, видиш ли, да не ни се е случило нещо. Какво може да ни се случи? Най-много да се удавим, нищо повече.Както и да е...Допивам ментата и се кротвам в палатката.

              По едно време се събуждам от женско мрънкане, последвано от кучешко клявкане. Кучето на някой от комшиите се навърта около нашите палатки. След това се отдръпва и започва да вие. Изтрайвам около 5 минути, откопчавам входа на палатката и му тегля една 5 минутна „ сладка и медена“ с пълна сила. След ехото замлъква и псето - явно дрезгавият ми глас му е прозвучал достатъчно убедително.Второто събуждане вече е по някакъв нормален начин - с омотан на 8 около мен спален чувал, с боксерки заврени в задника и кофти вкус в устата. Не, не са ме изнасилили групово, ако това си мислите. Просто след пийване всеки има кофти вкус в устата, а като спя се въртя доста. Изпълзявам и поглеждам наоколо. Догасващ огън, росна трева, розови облаци по синьото небе и кафяво-зелените отражения на боровете в кафяво-зелените води на язовира. Изчегъртвам гурелите от очите си и се хващам да правя кафе. Другите спят. Нека спят. Да изпуснеш облачен изгрев в Родопите е престъпление.

Част II

Фестивални дни, бунтът на едно сърце и

добротата на непознатите

              Фестивалът се вихри с пълна сила. Едни си отиват - като кришнарите например.Други идват. Вечер в небето се носят пушеците на огньове, от далечната сцена се чува електронна музика, по водата на язовира вече плуват първите боклуци. Там, където в първия ден имаше само една тясна пътечка във високата трева, сега има утъпкано тресавище от кал и смачкана зеленина. Меги щъка из целия лагер, запознава се с някакви хора, изчезва, не се прибира по цели нощи. Доведе ни и двама поляци, момче и момиче. Палатката им се скапала и ги настанихме в нашата. Аз се наслаждавам на спокойствието около нас, на зелените борове с веещи се по тях парчета лишеи. Наслаждавам се и на облаците, на капките дъжд по платнището, на искриците, които бълва вечер огъня. Обикалям веднъж дневно из лагерите, до сцената и пак се връщам. Тук са пичовете от „Каяк келеш холдинг“, с които е и Поля. Веднъж-дваж минавам да се видя и с тях. И продължавам да се наслаждавам на природата. На хората, вървящи усмихнати и казващи „Здрасти“. Опитвам се да си изясня отношенията с Теди. Не се получава...А навън пак вали. Една от вечерите ние бяхме единствените с горящ огън. Отвсякъде прииждаха хора, бъбреха, запознавахме се, грееха се на огъня. Аз обикновено приключвам дните си с бутилка в ръка. Един от дните се разходихме с Мишо до Батак - трябваше да пазаруваме, че ни свършиха провизиите и алкохола. Винаги съм се радвал на малките градове - всички се познават. Мишо си търси канче - те са дошли без подходяща екипировка за лагеруване. Купихме на Меги торта за рожденния ден, след това се зашматкахме да й търсим подарък. Спряхме се на една малка фарфорена кравичка и едно пияно куче-скейтър. Показах на Мишо, че всъщност раницата му може да побере много повече багаж, отколкото си е представял - 8 загорки, 2 кила мръвки, тортата, сирене, маслини, два хляба, спагетите, 4 бутилки мента, една бутилка джин - събраха се. Долазихме до автогарата на Батак - една малко площадче, където седи и чака маршрутката за феста. Докато висяхме, обърнах внимание на момче и момиче, които адски се бяха зазяпали в мен. Заприказвахме се и установихме откъде се познаваме - в къщата на девойката посрещахме новата 2009 година. Докато се друсахме в маршрутката, с половин ухо слушам разговорите около мен и блея през прозореца - характерните за Родопа кривуличещи пътища, правите и жилести борове, малките чешми край пътя, направени от два камъка и забито в склона издялано дърво, отдавна позеленяло от мъховете. Тук-там по пътя има и стари партизански паметници. Подминаваме цигански катун, тръгнал за боровинки. Местните хора се препитават с това - дърводобив, тютюн и горски плодове. Дърводобивът отдавна е в ръцете на мафията, тютюн не се изкупува и остават само даровете на гората. Като достигаме лагера, започва мрънкане - що сте купили тва, ами тва що не взехте, кой ще го яде, как ще го готвим...Аз и Мишо се изнервяме. Решаваме да отидем да се окъпем - денят беше горещ. Плацикаме се в язовира и хладната вода отпуска телата ни. По едно време той подхвърля: Ще видиш, че като се върнем, ще ни чакат да им направим жар, за да сготвят. Оказва се прав - жар няма, огънят е почти изгаснал, започват упреци от двете страни. Не издържам и си изтървам нервите, като обяснявам някои неща на Теди. Мишо го хваща тотално щурата, грабва бутилка с мента и зачезва нанякъде. Аз стисвам зъби и започвам да правя жар. Както и да е, приготвяме вечеря, хапваме, но всичко е тягостно, мен нещо ме стиска за гърлото, само с Мишо си подхвърляме по дума-две. Пийвам малко и си лягаме.Докато първите нощи спяхме прегърнати, сега с Теди се закопчаваме поотделно в чувалите си.Нощта прекарвам, опитвайки се да си намеря удобно място за спане. Не успявам. Събуждам се зъл, уморен и с лоши мисли в главата. Целия ден ходя ядосан. Вися при каякарите, с Поля си правим кратък спаринг - тя е махмурлия, също е зла и уморена. В нашия лагер Теди и Кеми пляскат карти. Тягостна гледка. Вечерта не донася нищо добро - настроението е все така тягостно и изнервено. Грабвам плейъра, полу-изпита бутилка мента и с репликата :“Отивам по курви“ се махам. Скитам по лагерите. Минавам през сцената - скука. Решавам да се видя с Поля. Каякарите вечерят, но ми се усмихват. Дръпвам Поля настрани:

-Трябва ми помощ.

-Какво се е случило?

-Искам да се напия до безсъзнание, мъка ми е.

-Съжалявам, след снощи не пия.

-Добре, лека.

              Връщам се в лагера. Тръсвам се до огъня с репликата:“Парите малко, курвите тъй много!“ и започвам да надигам бутилката. Решавам да се изключа тотално.Изключвам се.

...............................

              Събуждане. На входа на палатката - повърнато. Явно добре съм се наквасил. Опитвам да си спомня нещо. Не успявам. Майната му. Другите спят. Излазвам от палатката и си правя кафе. По някое време се показва Теди.

-Добро утро.

-Добро.

-Как си след снощи?

-Не помня. Но съм горе-долу. Отивам да карам каяк.

Махам се от лагера.Тежко ми е. Не заради махмурлука - такъв нямам, а заради обидата в мен. Поля ме посреща нахилена. Макар и малко махмурлия/ все пак е пила/ се съгласява да ме учи да карам каяк за бързи води. Докато се намърдвам в „Tipolino“-то й съобщавам:

-Поля, адски ми е зле и съм бесен.

Тя сяда на носа на каяка, поглежда ме загрижено:

-Какво се е случило? С какво да ти помогна?

Поглеждам я в очите и й обяснявам.

-Спокойно, жени много.

-Благодаря.

              Следващия час прекарваме на вода, с кратки обяснения как се пази баланс в каяка, как се гребе, захващаме се с ескимотиране. След всяко преобръщане плюя вода, хвърчат сополи, но настроението ми се подобрява чувствително. Благодаря й за положените усилия и се махам към лагера.

Част III

Философията на една планина

              Днес си тръгваме. Скатаване на палатки, сбогуване, прегръдки. Маршрутът ни е Батак, Пазарджик, София. Поне първоначално. До Батак сменяме две коли. Вървим по улиците. Наслаждавам се на атмосферата на старото героично градче, станало известно в цял свят с турските жестокости. Чета паметните плочи на борци за свобода, яташки къщи, загинали по време на войните батачани. Теди мърмори, че ходя по средата на улицата. Непрекъснато обяснявам - това не е София, това е Батак, градът е малък, тук никой за никъде не бърза. Мрън-мрън. Това са родопчани, хора спокойни, уверени в себе си. Тук никой не хаби нерви напразно, животът, макар и тежък, е спокоен. На площада седят старци и бъбрят. По входните врати - бабички, с черни кърпи на главите. По тротоарите, первазите на прозорците и дворовете - цветя в саксии. Около нас се носи ароматът на смола, пропива спокойния дух на Родопа. Защото такава е родната ми планина - спокойна, мека, нежна. Но ражда корави хора. Планината оставя своя отпечатък в лицата, душите, нравите. Тук хората са философски настроени, бавни и уверени в своите движения. Жилави като габрите по Снежанка, прави като боровете по Баташкия Снежник, добри и ласкави като водите на Въча и Арда. А когато се разгневят - фучат като елите по време на буря, трошат като гороломи през зимата, да се усмихнат като слънцето през пролетта накрая. Това е Родопа, Теди. Колкото и да се чудиш на спокойствието на тези хора, това е заради планината. А не заради града или селото, където живеят.Защото колкото са люти пирици, колкото са резки балканджии, толкова са добри и спокойни родопчани. Ненапразно се говори за родопското гостоприемство. Но стига толкова! Философията на една планина е самата планина. Ако кръвта ти не тупти с нейните потоци, ако не се усмихваш с нейните пролетни ливади и не си волен с нейните ветрове - няма да я разбереш. Нито хората й.