Някъде около 10:30 сме се натоварили в „луноходката“ на Чачи и бръмчим из „Драгалевци“ на път за Кресна. Морския и Чачи отпред обсъждат бъдещата разходка с каяци около Халкидики, а аз нежно прегръщам едно шише с кола, бавно се претоварвам с кофеин и зяпам оградите на новобогаташите наоколо. На ограда от ковано желязо мярвам очукана табелка „ ул. Панорамен път 13“. Оглеждам се. Освен бетонни, каменни и железни огради, заобикалящи „къщурки“ изпълнени в стил „мутробарок“, аз панорами не виждам. Преди двайсетина години оттук сигурно са се откривали прекрасни гледки към София, тънеща сега в смог. Колкото и да се опитвам да видя някоя панорамна гледка, виждам само стени, огради, покриви, бетон, желязо, тухли. Отказвам се и се включвам в разговора за снощните глупости на Светльо. Измъкваме се на пътя София-Перник. Тук обстановката от двете страни на пътя се подобрява малко, поне по отношение на пейзажите. Вече е доста горещо, Чачи пуска климатика и започваме дискусия за бъдещия отбор по пейнтбол. Постепенно допъпляме до Благоевград / пъплим със 140 км/ч / и отляво се извисяват скалисти върхове със останки от сняг по северните склонове. Облаци си играят на прескочи-кобила с тях, а ние отминаваме Симитли и навлизаме в Кресненското дефиле. Мятам поглед към Струма - от дъждовете водата е височка и е перфектна за рафтинг.

- Абе Чачи, колко души са и с какво ще ги караме до старта?

- Трима са, вие двамата сте за баласт, аз ще се правя на вашия гондолиер. До старта отиваме с ретро-буса, а ще излезем при ханчетата.

              Изпълзяваме от колата, разтриваме схванатите си задници и се здрависваме с клиентите - възрастен мъж, момче с белег от операция на гърдите и симпатично момиче по бански.

- Морски, ти ги облечи и ги инструктирай, Танасе, с теб ще помпим рафта. - Чачи поема шефските си задължения.

Няма смисъл да описвам едно рафтинг спускане - всеки трябва да опита сам. Всеки по различен начин възприема пръските, рева на разпенената вода, плясъкът на греблата и красотите на дефилето по тихите участъци на реката. Както и да е, излязохме, изсъхнахме, подредихме екипировката и пак на път. Сега - към Банско. Аз отново гушвам колата/ вече порядъчно стоплена/ и се наслаждавам на Пирин. Борове, брезички, тук-там тревясала надгробна плоча на некадърен шофьор с избеляла снимка, грозни драсканици по пътните табели, завинаги пресъхнали чешми. По далечните чукари се виждат полусрутени кирпичени къщи с нови пристройки до тях, запуснати овощни градини и окосени ливади.

              Влизаме в Банско. Тук не съм стъпвал вече близо 14 години. Малкото градче е преживяло строителен кошмар. Хотели, хотели, хотели, надписи на английски, гръцки, руски. И мраморните скали на Вихрен над него. Отбиваме се в неугледна кръчмичка с двуезично меню и докато се наслаждавам на лютото шкембе и ледената „Каменица“, гледам през зацапаното стъкло как старец с каскетче и винтяга пасе биволицата си покрай паркираните джипове. По-надолу по улицата, пред къща „официално обявена за старина“, бабичка преде вълна от затъкната в престилката й хурка. Около нея 5-6 едрогъзи момичета си обменят нещо на мобилните. Типичен за България контраст - старото и новото поколение. Макар, че това - новото поколение, за мен е загубено поколение. То цяла България си е загубена... Оградена с огради, залята с бетон, обявена for sale, с опустошени градини, до които кичозно се извисяват пошли хотели...И с панорамни пътища без панорами...