(Автор - Андрей Владимирович Загорцев - Горец-02)
Това е един от любимите ми разкази на Горец-02.

Мотострелковакът умира на бойното поле, отивайки в атака или седейки в отбрана, изгаряйки в бронираната машина, гълтайки жадно горещият смрадлив въздух, слушайки виковете на другарите си, губейки кръв и угасвайки.

Летецът пада в горящия самолет и ако откаже катапултът, той е обречен, но все пак ще се върне на земята.

Десантчикът лети мълчаливо, не може със своите викове да пречи на другарите си, десантчикът до последно се опитва да се справи с неразкрития се купол, оплитанията, неизлизащият запасен парашут, земята ще го посрещне, ще го посрещне неласкаво, с глух удар, но все пак това е земя.

              Добре е да умреш на земята,за последен път да погледнеш слънцето, небето и дърветата, да стиснеш на прощаване ръката на бойния другар или да се изплюеш в нагло ухилената муцуна на врага.Твоята смърт на земята и във въздуха могат да наблюдават събратята по оръжие, противника и всеки, който просто се е оказал наоколо.

              Водолазът не може с последно издихание да изкрещи: ”КОПЕЛЕТААААААААА!”, да глътне въздух и да погледа небето.Под водата няма въздух, като изключим безвкусната смес в дихателния апарат.Небето е някъде далече над многотонната тежест на солената вода.Кръвта няма да обагри камуфлажа.Кръвта ще остане под хидрокостюма, така е замислен, не трябва да се демаскираш, и ако все пак струпването на кръвните телца се промъкне навън, то ще се превърне в мътно червено облаче, бавно изплуващо нагоре и възбуждащо акулите, намиращи се на много километри от мястото на гибелта на водолаза-разузнавач.

              Ако гръмне мина или граната, хвърлена от борда на вражеския съд, водолазът е обречен.Унищожаващото налягане, създало се за част от секундата в главата, ще превърне мозъка в каша, ще се пръснат ушните тъпанчета, очите ще изскочат от орбитите си, ударната вълна ще потроши костите и водолазът като камък ще отиде на дъното;тялото има нулева плаваемост и взривът е длъжен да го изхвърли на брега като риба, но все едно, оловните тежести няма да позволят.

              Може просто да не допълзи по жлебовете до изхода на торпедния апарат, да се засуети и умре в стоманената тръба, после торпедистите ще пуснат въздух в апарата и ще изстрелят мъртвото тяло.

              При приземяване във водата може да не успее да се гмурне под купола и да се оплете във вървите на парашута.

.................

Бях чел разказ на един стар ОПРОНовец, за това как работили през 1946г и вадили кораби, потънали по време на ВСВ.При първото спускане за изследване на потънал миноносец, загинал опитен водолаз – свързващото въже се разтресло бясно и след няколко минути го извадили – мъртъв.Лекарите при огледа на тялото установили причината за смъртта – инфаркт, 27 годишен млад здрав човек умрял от разрив на сърцето.Когато свалили от главата му шлема, на командата с мъртви очи гледал абсолютно побелял старец.

              При второто спускане, много по-опитен водолаз, много бързо изплувал и в продължение на час нищо разбрано не успял да каже.Когато дошъл на себе си, той разказал, че на миноносеца го посрещнал мастрос, измъкнал се от илюминатора и му отдал чест.

              Третият бил командирът на водолазния отряд, който се спуснал в „триболтовка” – тежък костюм, оборудван с телефон.Командирът се спуснал на дъното и се приближил към потъналия миноносец.От илюминатора действително се виждало някой.Това бил червеноармеец, със синя морска каска, от лекото течение се поклащал гюйс.На лицето била застинала смъртна маска.              

              При приближаването на водолаза матросът леко завъртял глава и ръката му бавно запълзяла нагоре.Командирът на водолазите тогава навярно за пръв път се е прекръстил, и все пак намерил сили в себе си да се приближи.Матросът действително бил мъртъв, ченоморските обитатели полекичка изгризвали лицето му.Загинал, когато се мъчел да се евакуира през илюминатора и заедно с кораба отишъл на дъното.

Обратното течение се завихряло около стърчащите наоколо листа на разкъсаната от пробойна обшивка и периодично, на три-четири минути движело мъртвата глава и безволно висящата ръка.Трупът на червеноармееца вдигнали и погребали с военни почести.

              Тази история разказах веднъж преди учебни излизания с ТА/торпеден апарат/ на своя заместник, главния корабен старшина Серьога Матюшко.Той дълго мълча, после въздъхна и каза:

-Мамка му!!Вярно ли е, лейтенант???

-Не псувай, животно – отговорих му аз.

След това ние надянахме „намордниците” и подканяни от заместника по водолазна подготовка започнахме да се тъпчем в стоманената тръба на апарата.